RSS Новини
Вчера ти се ядосах много!
Не се почувствах нито видяна, нито чута, нито разбрана!!!!
А.....
Дали ти казах наистина какво чувствам и мисля?
Имали ли сте такова усещане?
След като сте го имали, значи не сте споделили всичко.
Казвате, че сте му/й казали какво става с вас?
Разбирам, но обърнете поглед навътре към себе си. Какво скрихте зад маската на думичките? Болката, разочарованието или страха, а може би нуждата ви от обич и прегръдка? Може би скрихте истинското си мнение или преиначихте малко гнева си или уязвимостта си, та да не е толкова страшно?
Да - всички мислим, че говорим. Но често се оказва, че не сме казали, а още по - малко изразили това, което наистина стои дълбоко в нас.
Ще ви дам пример, за да разберете за каво говоря.
Спомням си преди време при мен дойде двойка, която беше в конфликт. Когато започнаха да говорят, в мен се породи усещането, че и двамата не можеха да се доверят един на друг, а им предстоеше и заминаване в чужбина, адаптация към нова среда, нова работа.
В такъв момент, на човек му се иска да тръгне с някого, на когото може да разчита, но там нещо се пропукваше.
Накарах ги просто да си поговорят за проблема. Отстраних се назад и заслушах.
Жената:
Ти ще ме изоставиш, на теб не ти пука за мен. Не мога да разчитам на теб! (Думите бяха агресивни, обвинителни, но крехкото й тяло издаваше уплаха и слабост)
Мъжът:
Не мога да поема отговорност за абсолютно всичко.Ти искаш твърде много. ( И как би могъл, след като за самия него ситуацията щеше да бъде нова )
Жената:
Аз не искам това от теб, достатъчно съм силна. Мога и сама!( с горд и студен поглед)
Мъжът:
Както решиш! Все ми е тая! Писна ми!
Изведнъж пред мен застанаха двама обидени души. Всеки затворен в себе си, със собствените си преживявания, страхове и обиди.
Бяха ли си казали нещо?
Не. Нищо от това, което душите им искаха.
Знаейки, че душата по-лесно намира израз чрез движение, отколкото чрез вечната ни маска - думите, ги накарах да станат. Да застанат на около метър разстояние, обърнати с гръб един към друг, за да не се виждат.
Всеки трябваше да усети как се чувства по отношение на другия и да го изрази с жест.
Те не се виждаха, но аз ги виждах.
Странна картина се разкри пред очите ми.
Жената се сви, кръстоса ръце пред тяло и докосна раменете си. Поза, като че ли й беше студено и самотно. Някак си се смали и нищо не остана от гордо вдигнатата й брадичка.
Той бе протегнал ръце, като че ли, за да я повика.
Обърнах ги един към друг и ги накарах да отворят очи.
Тя молеше за прегръдка, а той искаше да й я даде.
Прегърнаха се.
Дали сега си казаха? Да.
И двамата имаха нужда един от друг и двамата изпитваха страха от новото, което им предстоеше. Да, обаче не можеха да си го признаят. Тя от гордост и мисълта , че пак няма да получи. А, той? От страх, че и той се чувства слаб, че и той не знае какво ще стане, въпреки че е мъж.
Къде беше конфликтът?
Не между тях, а във всеки един от тях.
А истинският разговор (както и се проговори накрая) беше следният:
Жената:
Страх ме от това заминаване.
Мъжът:
Да ти кажа честно, и мен. Чувствам се несигурен дали ще се оправим.
Жената:
Ще заминем ли?
Мъжът:
Нека опитаме.
Жената:
Моля те бъди до мен.Имам нужда да ме гушнеш.
Мъжът:
И аз имам нужда от теб.
Звучи елементарно и е така. Стига обаче да назоваваме нещата с истинските им имена.
